Снимките- пропуск към бъдещето???

Не знам защо така ги кръстих тези снимки, просто така ги усещам. Пропуск, билет, мито...Та в момента гледам снимки и ме връхлитат спомени, размисли , емоции. Обичам снимките безкрайно. Нищо не е така обективно, както емоцията и образа отпечатани върху снимките-особено черно белите. Видеото, интерент и разните му там модернизации не улавят чувствата толкова изразително. Разглеждайки тези снимки видях различни хора, включително и себе си в различни емоционални състояния и това което различаваше образите в различните периоди, беше ....излъчването. Особено в погледа. Тоест тялото си е тяло на всички снимки. Различават го дрехите. Но погледа...Блестящият поглед излъчва хармония, здраве, щастие, а угасналия-тъга, болест, дисбаланс, черноооо.На някои снимки буквално светех, на други излъчвах толкова болка, че я почуствах и в момента. И гледайки тези картини от миналото осъзнах, че това което ме е карало да блестя от щастие, сексапил и здраве/емоционално и физическо/ е ....творчеството-във всичките му разновидности-работа, готвене, дизайн на дома, арнажиране на вази, съчетание на дрехи е т.н. Дори и кафето да си направиш и изпиеш осъзнато е творчество. Същото това творчество дава на мозъка живот и го ангажира, пречейки му да се занимава с пристрастеностите на модерното съвремие. Когато това творчество се прекъсне по някакъв начин или още по-лошо от някого., мозъкът спира да работи и за да не загине започва да търси други начини да си произвежда неврохормоните. Този друг начин са пристрастеностите- кафе, цигари, алкохол, спорт, чистене, жълти вестници, захар, игри, интернет, семки...Всичко е пристрастености. Всичко, което го правиш, за да ......нещо си. Тоест съзнателно и целенасочено. И тогава когато спреш да твориш и минеш на пристрастеностти, се случва това което чувствам в момента-празнота, апатия, безполезност, скука. Когато взема дозата пристрастеност , мозъка е доволен-ендорфини--щастие---всичко е ок, но после почти веднага си в черната дупка и кръгът се завърта и така, докато не спреш и не започнеш да твориш. Да търсиш, да учиш, да пишеш, да рисуваш, да започнеш да правиш храната с любов, кафето с въображение, да пренаредиш къщата например. Нещо, което да правиш докато не намериш своето истинско призвание. Но бездейтвието убива, убива мозъка, а човек умира когато умре мозъкът му. Като че ли това беше урока, който трябваше да си припомня, гледайки моя образ на снимките.
А другите образи???Чудя се защо ти е дадено да свикнеш с даден предмет, човек, животно, дом, работа и т.н, които един ден ти се отнемат безвъзвратно. Това е егати садизма!!!! Каква е поуката???Какво очаква Вселената да направиш, преживявайки тази болезнена загуба. Дали преминавайки през това страдание ставаш по-силен и мъдър???Дали при всяка следваща загуба ставаш по-смирен и безразличен??? Дали това не е твоят пропуск към бъдещето???
За мен е така. Колкото по-лесно преживявам миналото, толкова повече пространство имам в съзнанието за бъдещето. Въпреки, ченосталгия има, и болка и вина, но...това е спиралата на живота може би!
И все пак...Обичам ви хора и животни от снимките ми!Липсвате ми и никога няма да ви забравя. Мир на праха Ви!!! Амин