Защо, когато отслабвам дебелея?

Тази статия не претендира да е написана на професионален език с типичните и точни медицински термини, но пък всичко е изпитано, така че може и да има полза от нея :) Пиша я в блога си поради 3 причини:

1. Сигурна съм, че ще помогне на доста заблудени девойки, които вървят по моя път.
2.Това ми се случва за трета поредна година/зима-пролет/ и е време да го анализирам, защото потретването на грешки не е опит , а глупост.
3.Глобализираните ни мозъци приемат информацията за вярна, само когато е от интернет :)

Предисторията е простичка. Както всяка година през зимните месеци качвам по няколко килограма, които в края на пролетта си заминават с определен режим на хранене и тренировки, който обикновено е НВД с повечко кардио и умерени тежести. Последните 3 зими обаче нещата доста се объркаха и ще продължават да се объркват ако не спра, и вместо да съм по-лека в началото на пролетта аз качвам. Някак вътрешно усещам, че това което качвам е най-малко мазнини, а повече лимфа и вода, защото не изглеждам мазна, а подпухнала като бебе. Непрекъснато съм гладна и жадна. Опитите ми да си оправя храната са почти нулеви. Ядат ми се млечни продукти, които принципно не са препоръчителни, пък камо ли като чистиш. Яде ми се хляб, плодове, бобови, абе всичко което не бива в моя случай. /имам непоносимост към всичко гореизброено:)/ Месото го ям насила и нещата стават по-зле. По задръстена, подпухнала и отровена се чувствам от всякога. Боли ме цялото тяло, бъбреците ми се мъчат, щитовидната ми жлеза тупти, не мога да спя, дишам плитко и трудно, коремът ми е вечно подут, обонянието ми се губи. Не се чувствам в кожата си и не мога да си намеря място.
Връщайки се назад във времето, за да разбера какво съм променила през тези 3 поредни зими стигам до едини същи извод-тренировките и оттам храненето. Винаги съм тренирала предимно аеробно с умерена до средна интензивност и тежести, но в последните 3 зими реших да тренирам ултра мега високо интензивно и често уж да вдигна метаболитното ниво и да не качвам през студените месеци - е Дайо не става. Има хора и хора, тела и тела. При мен тези тренировки ми причиняват изпържване на нервната система/без да го усещам като тренирам/, жлезите ми с вътрешна секреция започват да работят в объркан режим и трупам ли трупам лимфа, урея, токсини, метаболитни отпадъци и т.н. Бъбреците и черния ми дроб не могат да обработят тези боклуци и се самоотравям. Лошото е , че когато се нарушава циркулацията на лимфата, не достигат хранителни вещества до клетките и изпитвам постоянен глад и то за захар предимно-най-бързия източник на енергия. Предполагам, че бобови и зърнени ми се ядат заради витамините от В групата и магнезия, които да успокоят нервната система, а пък млечни и плодове за да неутрализират уреята и за да не ям месо, което определено качва амоняка. Обобщено нещата изглеждат така:
При месоядни хора /жени/ с по чувствителна нервна и лимфна система, трениращи често и високоинтензивно се натрупва урея, лимфа и отпадни продукти на засиления от прекалено интензивинте тренировки ,метаболизъм. Липсата на почивка, стреса, цигарите, алкохола, преобладаващо месната храна и отслабената съединителна тъкан, вероятно и нарушена венозна циркулация, правят положението още по-тежко. Клетките не се хранят правилно и продуктите на метаболизма се натрупват на най-тренираните участъци ,най-често - бедра, корем, ръце. Всяка неподходяща храна дори и в малки количества влошава нещата и се получава един омагьосан кръг - трениране- метаболити- ядене на месо- урея-подуване- трениране за да изчистиш лимфата, но става по-зле. Жлезите с вътрешна секреция, черния дроб, жлъчката и бърбреците работят на такива обороти, че вместо да горят мазнини те се задръстват с тях и запъчват да ги "изтърват" в кръвта съответно качваш холестерола и триглицеридите. Това обяснява защо храни, които си консумирал преди усещаш, че ти вредят дори и в малки количества, усещаш че вдигаш кръвно, че сърцето ти тупти, че не може да дишаш. Целият ти организъм е в бойна готовност да те опази жив и най-малко му е до горене на мазнини. Та какво бих могла да направя:
На първо време да спра високоинтензивините тренировки за дълъг период от време/ кефят ме мамка му/
Да наблегна на умереноинтензивно и продължително кардио натоварване/ 40-90 мин/, по възможност на чист въздух, за да помогна на лимфата да се пречисти.
Да увелича зелените зеленчуци. Плодове категорично НЕ, заради фруктозата, която дообърква и без това шашнатия черен дроб.
Да включа алкализиращи млечни продукти/извара, кисело мляко/ в неголеми количества. За жалост кашакавли и сирена в случая влошават нещата, жълтъците също.
Да не преяждам дори и със салата.
Да не се храня късно вечер, за да могат храносмилателната и отделителната система да си починат.
Никакви обработени мазнини- фабрично печени ядки, шоколади, пасти, и т.н
Никаква захар
Никакви грейпфрути - пак заради чернодробния метаболизъм.
Никакви мазни меса, риби, колбаси, пушени, консерви, мезета, дори маслини
Повечко сън
Повечко спокойствие
Повечко вода
По-малко храна, като цяло
По малко цигари и алкохол- не искам да ги спирам, кефи ме да пуша:(
Никакви добавки - кетчупи, горчици и подобни
С две думи нищо, което пречи на лимфната система и на черния дроб.

Та поправими са нещата, надявам се да не съм закъсняла, защото наистина се чувствам гадно, а идва моят сезон :)

П.П Тази статия е за женските индивиди, защото знам че ще има едни спорове, едни мнения, че не съм права и т.н Мъже при вас нещата стоят малко по иначе :)

Кога действително умираме и се раждаме? - просто друга гледна точка

Дали умираме, когато тялото умре? Дали се раждаме, когато излезем от утробата на майката?. И двете са чисто физически действия. Аз мисля малко по иначе от общоприетите определения за смърт и раждане. Ще започна със смъртта....За мен да умре някой, означава да умре душата му. А кога умира душата??? ....когато липсва творчество, когато загубиш близък, когато живееш в самота/тук не става въпрос да си сам/, когато някой те нарани, когато някой ти отнеме нещо "скъпо"...Тогава понятието "живея", просто спира да съществува за теб, а щом не живееш , значи си мъртъв. Затворен си в собствения си Ад, този Ад на който обществото му вика депресия. Изгубен си за себе си и за хората около теб. Те се държат точно толкова, като с жив човек, колкото и ти със себе си. И не можеш да очакваш от тях друго, просто ти не им предлагаш алтернатива. Увяхналото цвете ще си е все така увяхнало, независимо колко вода му наливаш. И ти ще продължаваш да си мъртъв, независимо от променящата се реалност около теб. Защото нищо отвън не може да промени това вътре. Нито материални и нематериални "лекарства", нито био и органик храна, нито физичеста активност-НИЩО!
Хубавото е че можеш да възкръснеш, но това зависи само и единствено от теб. Лошото обаче е че не става когато го искаш и не става без смирение. А ти си мислиш, че трябва да се бориш. Не и не!.Обикновено става така , че моментът просто настъпва...когато най-малко очакваш. Моят момент още не е дошъл, защото продължавам тъпо и упорито да се боря със себе си!
Сега за раждането...
Раждането и прераждането за мен са едно и също нещо. Кога се раждаш? Когато започнеш нов живот - буквално. Но за да започнеш нов живот, старият ТИ, трябва напълно да умре. Как ще разбереш кога се случва това? ...когато преживееш душевен катарзис. Това на което обществото му вика "излязъл от депресията". И все пак това е по-лесната част. Доста по трудно е да умре старото ти АЗ. Не се дава лесно, драпа, бори се...и ТИ трябва много упорито да го мориш с .....търпение, любов и смирение. Това са трите най-силни оръжия, но както всяко оръжие трябва да знаеш как да ги използваш. И това се учи с времето предполагам.
Аз продължавам да се оптивам да убия и да оставя в миналото моето старо МЕН, защото другата алтернатива, тоест да продължавам да вегетирам по този начин не е това за което съм тук и сега.
Дая, с нетърпение очаквам раждането ти!

Снимките- пропуск към бъдещето???

Не знам защо така ги кръстих тези снимки, просто така ги усещам. Пропуск, билет, мито...Та в момента гледам снимки и ме връхлитат спомени, размисли , емоции. Обичам снимките безкрайно. Нищо не е така обективно, както емоцията и образа отпечатани върху снимките-особено черно белите. Видеото, интерент и разните му там модернизации не улавят чувствата толкова изразително. Разглеждайки тези снимки видях различни хора, включително и себе си в различни емоционални състояния и това което различаваше образите в различните периоди, беше ....излъчването. Особено в погледа. Тоест тялото си е тяло на всички снимки. Различават го дрехите. Но погледа...Блестящият поглед излъчва хармония, здраве, щастие, а угасналия-тъга, болест, дисбаланс, черноооо.На някои снимки буквално светех, на други излъчвах толкова болка, че я почуствах и в момента. И гледайки тези картини от миналото осъзнах, че това което ме е карало да блестя от щастие, сексапил и здраве/емоционално и физическо/ е ....творчеството-във всичките му разновидности-работа, готвене, дизайн на дома, арнажиране на вази, съчетание на дрехи е т.н. Дори и кафето да си направиш и изпиеш осъзнато е творчество. Същото това творчество дава на мозъка живот и го ангажира, пречейки му да се занимава с пристрастеностите на модерното съвремие. Когато това творчество се прекъсне по някакъв начин или още по-лошо от някого., мозъкът спира да работи и за да не загине започва да търси други начини да си произвежда неврохормоните. Този друг начин са пристрастеностите- кафе, цигари, алкохол, спорт, чистене, жълти вестници, захар, игри, интернет, семки...Всичко е пристрастености. Всичко, което го правиш, за да ......нещо си. Тоест съзнателно и целенасочено. И тогава когато спреш да твориш и минеш на пристрастеностти, се случва това което чувствам в момента-празнота, апатия, безполезност, скука. Когато взема дозата пристрастеност , мозъка е доволен-ендорфини--щастие---всичко е ок, но после почти веднага си в черната дупка и кръгът се завърта и така, докато не спреш и не започнеш да твориш. Да търсиш, да учиш, да пишеш, да рисуваш, да започнеш да правиш храната с любов, кафето с въображение, да пренаредиш къщата например. Нещо, което да правиш докато не намериш своето истинско призвание. Но бездейтвието убива, убива мозъка, а човек умира когато умре мозъкът му. Като че ли това беше урока, който трябваше да си припомня, гледайки моя образ на снимките.
А другите образи???Чудя се защо ти е дадено да свикнеш с даден предмет, човек, животно, дом, работа и т.н, които един ден ти се отнемат безвъзвратно. Това е егати садизма!!!! Каква е поуката???Какво очаква Вселената да направиш, преживявайки тази болезнена загуба. Дали преминавайки през това страдание ставаш по-силен и мъдър???Дали при всяка следваща загуба ставаш по-смирен и безразличен??? Дали това не е твоят пропуск към бъдещето???
За мен е така. Колкото по-лесно преживявам миналото, толкова повече пространство имам в съзнанието за бъдещето. Въпреки, ченосталгия има, и болка и вина, но...това е спиралата на живота може би!
И все пак...Обичам ви хора и животни от снимките ми!Липсвате ми и никога няма да ви забравя. Мир на праха Ви!!! Амин

ЕГО - това, което ти пречи да си щастлив!

Отдавна не съм писала. Не обичам да пиша на компютър, някак ми е твърде модерно и ме отдалечава от духовната ми същност. Аз и без друго толкова съм се отдалечила от нея, че не знам кога ще се събера отново. Този монитор ме разконцентрира, дори магистратурата си нямам стимул да допиша. Въпреки, че не изливам мислите си черно на бяло, те продължават да хвърчат бясно в главата ми. Напоследък доста се връщам в миналото, съзнато и неосъзнато. Като че ли знаците, които непрекъснато срещам искат да ми кажат нещо, да ме насочат към правилния път или по точно към мене си. Мен, Аз, Себе си.......Няма ги!!!!Има само ЕГО. Его да изглеждам добре, Его да се чувствам добре, Его да ям био храна, Его да живея в перфектна чистота, дори Его да съм в хармония. Из всичките тези Егота не остана време за МЕН. Аз НЕ СЪМ свободна, аз съм ограничена в мислите си, в чувствата си, в поведенческите си навици. Липсва ми инстинктивното съществуване, липсва ми простата храна, разходките сред природа - в натурален вид, без кучета, майки с колички и деца с ролери, без колоездачи, без пенсионари, които от ЕГО не се отместват когато тичам по алеята. Липсва ми борбата за живот, липсва ми любовта към мене си. Лошото е , че това Его е доста силно и влиятелно и когато "кривна" от неговия плен ме връща бързо в златната клетка. Златна да, защото имам всичко в нея - пари, красота, дрехи, хубава храна, но.....нямам свобода. А как искам да тичам свободна, да ям препечени филии с масло и да бера плодове от дърветата, да спя на поляната и да сънувам приказни сънища, да се борим с детето из тревата и да плетем гривни от цветя с мъжЪТ. Това е свобода!!!Ама хайде направи го де....не става. Нямам смелостта да се отрека от ЕГОто, да разкарам всички минали модели на поведение, да се откажа от пристрастеностите на съвременното общество. Все пак съм поставила основите на една промаяна. Когато не се получава отвътре навън, опитвам отвън навътре. Ям си препечените филийки, не тренирам с тежести, а тичам на воля, лежа на поляната. И се чувствам добре.....Оставям нещата да се случват. Очаквам да се срещна с АЗА си отново и да съм завършена...Дотогава ...смирение!!!

предай нататък.....енергия

Разни мисли или по-скоро размишления се прокрадват из главата ми напоследък. Повод за това е проблемите с ученето или Неученето на сина ми. Много е важно родителите да са балансирани и заредени с положителна енергия. Децата попиват всички позитивни и негативни емоции и състояния на родителите си и то без да искат. От известно време всеки от нас се е затворил в своя кръг на себеоправяне и някак връзката помежду ни се изгуби. Детето пострада. Профилактичният бой, който изяде за първи път през 13 годишния си живот беше повод за размисли и на трима ни. Не съжалявам и не се упреквам, че го напердашихме, защото това го накара да разберем, че ни пука за него. Бяхме го оставили да се движи по течението, тоест.....безразличие. Тънка е границата между това да дадеш свобода на детето си и между безразличието. Аз трудно изразявам чувствата си принципно и в съчетание с почти никаквото внимание, което отделях на детето си в чисто емоциоинална посока, го накараха да протестира по своему...с лоши оценки и безобразно държание. Получи се верижна реакция...аз съм емоционално нестабилна и не съм в хармония, мъжът се е затворил в себе си и не ми дава това от което има нужда една жена-внимание, закрила, отмяна и т.н, аз забивам още повече и нямам стимул да погледна в очите проблема и да се боря....проявявам незаинтересованост към живота на детето и то пък няма стимул да учи и да се държи с уважение към нас. Този омагьосан кръг продължава дотогава, докато някой от веригата не обърне процеса. Боят отключи обратната реакция. Започнах да обръщам повече внимание на детето , говорим, учим, разхождаме се. Първите резултати са подобрените оценки и държание. Надявам се да съм намерила правилния начин да спечеля уважението му отново. Виновна съм и го моля за прошка. Обичам го безкрайно! Предавам му цялата си любов и положитлена енергия и съм готова да получа същото.

Не всичко е пари приятелю!

Вчера прибирайки се от пазар ми се случи нещо, което приех като знак за някои мои терзания. За пореден път осъзнах колко маловажно е материалното и колко назад в еволюцията сме ние хората. Е няма да се оправим скоро и планетата ще ни изчисти просто. Какво ли не правят властимащите за пари. Копаха, дълбаха, изсичаха, газове, отрови, бомби. Аман!!! За власт и пари, които едва ли ще им трябват на оня свят, където вероятно има само любов и тя е "паричната" единица. Обичайте се хора, помагайте си! Чувството да помогнеш на някого е невероятно! Плътно, затоплящо, успокояващо. Та случката беше следната.
Бях седнала да изпуша цигара на една пейка в центъра. Приближи се жена на средна възраст, доста овехтяла и оръфана, почти без зъби. С нея беше момиченце на около 5 години, което дъвчеше рогче. То седна на съседната пейка, но не му хареса и се премести до мен казвайки"Ще седна до леличката" и се обърна към мен" Нали може???" И аз разбира се се съгласих. Притесни ме факта, че пуша до детето и го споделих с въпросната жена. Тя каза "Не се притеснявай и майка му пуши" , което си е притеснително де но както и да е. От дума на дума се заговорихме за това че има и по вредни неща от цигарите, като днешната храна например, че младите и бременните пушат и т.н. Жената каза "Аз с първия ми син, Бог да го прости пуших само по 1 цигара сутринта с кафето заради тоалетната, с дъщеря ми карах цветна бременност, а това малкото/и посочи момиченцето/ го родих на 44 години." Аз направо зяпнах, защото не можех да предположа че тази състарена жена му е майка. Все пак се възхитих от този факт и споделих, че и аз искам второ дете, дори и след 35 г. Жената каза"Не оставяй без второ дете, аз ако бях останала само със сина си, сега щях да съм без деца. Той се удави на 14 години в езеро. Кой е предполагал тогава, че ще се случи това. Добре че карах цветна бременност с дъщеря си, защото не исках второ и сигурно щях да направя аборт.Децата са дар от Бога, за какво да живея без деца? За тях винаги трябва да има храна, винаги трябва да са облечени добре. Ето аз сега събрах 60 ст да му купя рогчета, защото ми откраднаха чантата и ще си ходим пеш до Владиславово/това е много далече/, но важното е да има да яде детето. " Аз се потресох. Наистина детето беше много спретнато и добре облечено и видимо гладно. Според мен жената просто нямаше пари и "кражбата" беше измислена, но няма значение. Казах и "Моля ви се как ще си ходите пеша с детето, ето ви 2 лв за автобус", тя подскочи и ме погледна изумено. След кандърми взе парите и каза "Ако случайно Ви видя някъде ще ги върна, благодаря Ви от сърце". Цигарата беше изпушена и аз станах да си ходя. Изведнъж се сетих, че багажника на колата ни е пълен с дрехи играчки и учебници от предното пролетно почистване и й казах. " Имам доста дрешки, които се чуда на кого да дам. Искате ли да се уговорим и да ги вземете за детето." Подадох и визитка с номера ми. Тя съвсем се втрещи. Не знаеше дали да вярва или не на този импулсивен жест. Все пък благодарейки взе визитката и се уговорихме да се видим. Тази история ме вкара в такива размисли, че не мога да се освестя още.
На истинските хора са им необходими човешки неща - закуска, топла дреха и любов. Те не се интересуват от икономическата криза, прогнозата за времето, количеството въглехидрати в рогчето и т.н. Те имат това което имат!!!Сега и на момента. Точка. Нямат какво да губят, съответно нито кризата, нито климатичните условия могат да им подействат по някакъв начин. Те са много по-богати и свободни от нас по заможните. Това даже има връзка с "циганската" ми случка. Когато си свободен ти си силен и могъщ. А любовта те прави непобедим. Толкова любов имаше между тази майка и детето й. Без думи...Просто изразена в нейния измъчен поглед и неговите сини грейнали очи.
Благодарна съм, че имах възможността да им помогна. Дано има и други такива!!!

По цигански свободна...

Вчера имах работа извън града и минах покрай циганската махала. Бях забравила какво точно е гето. Чувствата и емоциите, които предизвика това докосване до първичното бяха повече от преливащи и противоречиви. Из потресаващата мръсотия и безредие, лъхаше толкова свобода и щастие...толкова много. Цялата циганска фамилия беше поседнала под опъната черга между два дерека. Навсякъде се търкаляха легени, парцали, чували и какво ли още не, но наред с тази бъркотия енергията която лъхаше беше толкова концентрирана, че дори я видях с очите си и определено нейното измерение беше....СВОБОДА. Почувствах се някака уютно и ми се прииска да отида да поседна при ромското семейство и да изпуша по цигара с тях. Колкото повече имаш, толкова повече искаш! Колкото повече ядеш, толкова повече ти се яде! Колкото повече се задълбаваш, толкова повече дребнавости те дразнят! Най-спокойна съм била, когато хладилника е почти празен, когато си живеех в не толкова модерния стар апартамент и когато бях служител а не управител. Простите неща, правят живота прекрасен...Защо е толкова сложно да живееш просто!!!